Париж, преди 2 години.

Брой мнения : 141

Париж.
Какво си представя човек, като чуе Париж? На първо място в съзнанието му изниква Айфеловата кула, сто процента. След това идва реда на изтънчени жени в дизайнерски дрехи, френски акцент, скъпи хотели и бургундско вино... Е, поне аз това си представях, преди да ида в днешния Париж. Беше хиляди пъти по-красиво и разнообразно от последния път, когато имах работа тук. И най-вече - опасно. Не ме разбирайте грешно. Просто имах едни търкания... добре де, една голяма вражда с френските вампири и те ме бяха заклеймили за цял живот. Можех само да се надявам да не налетя на някой от тях, преди да успея да взема душицата на някой човек, защото времето ми привършваше; всяка секунда ме приближаваше повече до крайния срок, преди да започнех да излизам извън контрол от липсата на егенргията, с която ме зареждаше всяка взета душа...
Така се бях улисал да се любувам на триумфалната арка на площад Карусел, вървейки бавно заднишком, че не забелязах как настъпих нечии пръсти. Обърнах се и, за щастие или нещастие, налетях на някакво тъмнокосо момиче.

- Désolé! - извиних се автоматично на френски, след това превключих на английски, тъй като ми беше по-удобен. - Париж ми влияе много интересно.

И се усмихнах.

Moderator Брой мнения : 202

Когато си със семейството или по-точно леля си,чичо си и децата им в Париж какво може да правиш.Определено не да стоиш край възрастните.Решох да се поразходя докато леля и чичо се готвеха да излизат,а двамата им синове или още наречени мои братовчеди бяха забили ност в компютрите."Идиоти!" - помислих си.Обялкох си една къса поличка и бяла тениска и обувки на ток.Излезнах от хотела и почнах да скитам из Париж.Беше хубав град.Можех да го призная,а и нали беше и градът на любовта или аз нещо се бъркам.Не,че ми беше нужно да помня такива неща бях само на 16,а любовния ми живот беше такава каша,че направо да му иде на човек да се самоубие.Докато въвях се зблъсках с някой който всъщност ме настъпи.Добре,че разбирах френски иначе щях да гледма като теле в железница на извинението му.Той премина на английски и ми идеше да го разцелувам,че не е французин тъйкато френския не беше най-силната ми страна.
- Няма нищо.. - изрекох като идиотка.Не знаех какво да кажа точно.Огеледах мъжът с когото се бях зблъскала.Беше висок,мусколест,рус,секси.Усмихнах се.Дали щеше да е уместно да му се представя.Не познавах никого тук освен онези зомбита седящи в хотела и ми се искаше да се мотая с някой из париж.Задъвках долната си уста гледайки мъжът,но после преместих погледа си към земята.

Брой мнения : 141

Сигурна ли си?, мислех да я попитам (та аз едва не й премазах пръстите на краката!...), но изведнъж сигналната червена лампичка в главата ми светна и аз се усетих. Момичето не приличаше на местно, не и съдейки по двете думички, които каза. Погледнах я. Имаше коса с цвят на разтопен шоколад и... мм... убийствен поглед.

- Предполагам не си от тук – започнах аз направо, напълно забравяйки за етикета, според който би трябвало първо да си кажа поне името -, но аз да те попитам... Знаеш ли как мога да стигна до Фоли Бержер?

И впуснах една чаровна усмивка в действие, като застраховка. Първоначално мислех направо да я попитам дали би ме завела до този нощен клуб Фоли Бержер, но би звучало твърде подозрително. Все пак, това момиче едва ли имаше и двайсет години, и сигурно бе наясно с нещата от сорта на „Когато непознат те заговори...”, което автоматично щеше да означава, че ако я помолех дори по най-учтивия начин да ме придружи, би се усъмнила и дори отказала. Погледнах часовника си.

- Има още доста време докато отвори, но трябва да знам къде е – продължавах аз, а усмивката не слизаше от лицето ми. Реших се и попитах: - Дори ако имаш възможност, би ли ме завела, защото не познавам града? Сил ву пле – добавих едно „моля” на френски за повече ефект и погледнах момичето право в очите.

Moderator Брой мнения : 202

Засмях се.Той ме засипа с къп въпроси.Кимнах.
- Да.Не съм от тук.Но знам горе доло къде е.Ще те заведа,но както сам каза има много време докато отвори. - усмихнах се.Мъжът също се беше усмихнал и имаше страхотна усмивка.Бях му говорела на "Ти" вместо на "Вие" ,но голямата работа.Няма да свърши светът,че веднъж съм объркала нещо.Отново го огледах и накрая реших да се представя.
- Аз съм Алекса. - представих се.Попринцип трябваше да подам ръка,но не го направих.Стоях като кол забит в земята.Не знам защо,но се почуствах малко неудобно и отново преместих погледа си върхо земята.Лека червенина изби по бузите ми,а това се случваше рядко.Много рядко."Мамка му!" - изругах.Когато реших,че не съм червена като домат го погледнах отново.Щях да го заведа до клуба,но наистина имахме много време докато отоври.Бях ходила там с братовчедите си и цяло чудо беше,че ме пуснаха,но както и да е.Подуха лек ветрец който разроши косата ми,а аз само се усмихнах.

П.п:Не ми хрумна нищо друго ;х

Брой мнения : 141

Алекса се изчерви, а в отговор аз само се подсмихнах. Или тя беше стеснителна, или аз бях много... Но да не издребняваме.

- Красиво име – погледнах я. - Аз съм Мариус – казах и й кимнах леко вместо „Приятно ми е”.

Мислите ми ме отнесоха към въпроса какво ли прави Алекса самичка насред Париж, като не е от тук. Сигурно е на екскурзия, обади се тънко гласче в главата ми. Да, възможно е. Но... пак нещо не се връзваше. По принцип туристите се движеха на групички по на не по-малко от двама, а тя беше сама. Или може би не. Може би другите, с които бе дошла, бяха някъде наоколо. Ако я видеха, че разговаря с непознат, щяха да станат бдителни...

Тръснах глава и безпочвените, глупави анализи изхвръкнаха от главата ми.

- От къде си, Алекс?... Нали мога да те наричам така? – усмихнах се.

btw. Споко, не е болка за умиране ;дд

Moderator Брой мнения : 202

Мариус значи.Хубаво,странно и интересно име.Кимнах и се усмихнах.
- О хъм..от Лондон.Предпочитам Али,но и Алекс става. - отговорих и на двата му въпроса.Ние тръгнахме на някъде без конкетна посока.Искаше ми се да съм колкото се може по-дълго на вън и да съм далеч от момчетата и възрастните.
- А ти от къде си?Какво те води в Париж? - запитах го гледайки напред в нищото.Вече не се чувствах като преди малко.Беше ми по-свободно и не мислех,че ще се изчервя...отново.Гледах Мариус с периферното си зрение,но мисля,че той забеляза това.Идеше ми да се разсмея,а дори не знам защо.Зачудих се защо ще ходи в Фоли Бержер,но не го попитах.Можеше да не иска да казва.Замислих се дали си има приятелка.Естествено ако го попитам ще си помисли съвсем друго,но просто не ми се вярваше,че мъж като него е сам.Човек да чуе мислите ми и също ще си помисли нещо друго.Въздъхнах и продължих да ходя на...някъде без конкретна посока.

Брой мнения : 141

Тръгнах редом до Алекса, загледан в минаващата тълпа. Имаше толкова много хора, доста от които бяха туристи. Последните винаги се отличаваха и дори да не си местен с лекота би познал кой е от тук и кой не е.

Лондон, значи… Един от любимите ми градове. Едно време даже бях решил да прекратя скитничеството (не знам защо) и да се заселя там, в квартал Сохо. Да започна работа, да си подкосявам ливадата, да чета вестник и всички онези банални клишета, които правеха едно ежедневие „нормално”. Но осъзнах, че всъщност в скитничеството и самотата се чувствам най-сигурен – така последствията, ако направя нещо, са по-малки, тъй като ако допусна някаква грешка, паля кеца, омитам се и никой не може да ме намери, освен ако аз не искам.

- Дойдох в търсене на любовта – казах, преди да се усетя. По дяволите!... Просто ми се изплъзна от устата и само секунда след като го чух как прозвуча, се засмях на себе си. – А голямата ми любов са силните емоции – замазах положението с последното изречение, казано с театрален тон. – Иначе съм от… Ами, пътувам навсякъде откакто се помня.

Ей, веднъж и аз да кажа една истина!... Погледнах към Алекса и усмивката ми се разшири. Просто не можах да се сдържа и да не кажа…

- Знаеш ли, че имаш прекрасни очи?...

Moderator Брой мнения : 202

Любовта?Засмях се и се надявах да не го приеме лично.Любовта беше странно чувство което не бях изпитвала.Е поне не по този начин.Докато вървяхме той ми направи комплимент за очите.Леко се изчервих и ми идеше да се гръмна за това.Два пъти в един ден..никога не се е случвало.Тъмната ми коса и сините ми очи не се вписваха много,но ме правеха лесно забележима и доста хора ме оглеждаха.
- Ам...ъм...мерси.И твойте са хубави.Имах и хубава усмивка... - изрекох леко несигорно.Бяхме се озовали в един парк в който обаче нямаше много хора..сега.Имаше влюбени двойки седящи по пейки и държащи се за ръце.Хора разхождащи кучетата си и какви ли още не.Едно куче-ротвайлер дойде при нас.Почна да се гали.Някои хора мислеха породата за опасна,но и си бяха прави до някъде.Бяха опасни пък и имаха големи остри зъби и все пак не се нахвърляха на всичко което мърда.
- Здравей приятелче... - погласих го.Аз също имах ротвайлер на три годинки и кокер на една.Двете кучета обаче бяха в Лондон и ги бяхме оставили на познати тъйкато леля и чичо не позволиха да ги вземем с нас.Мразех да са далеч от мен.Много обичах кучетата си и сега ужасно ми липсваха.Ротвайлера беше повикан от стопанина си и се отдалечи от нас.Усмихнах се на Мариус.
- Обожавам животните,а ти? - зададох елементарен въпрос.Искаше ми се да го поопозная особено след като щях да се сктиам с него из Париж докато бара отвори.

Брой мнения : 141

- И аз – отговорих с готовност. – Обожавам котки... но те мен ме мразят.

Засмях се. Предвид това, което представлявах, нищо чудно, че ме мразеха. Е, намираше се и тук там по някоя откачена котка, която да не се ежи сякаш е бръкнала в контакта щом ме види. Кучетата също не ме обичаха особено, но пък котките ме ненавиждаха. Затова и преди време си бях взел едно кученце, порода улична превъзходна, с което пътувах навсякъде в продължение на години... Беше много шантаво, но и любвеобилно куче.

- Аз имах куче – продължих. – Казваше се Брут. Обаче го блъсна кола и...

... вече не се казваше Брут. Погребах го встрани от едно гробище във Вюрцбург, Германия. Много ми беше гадно, че трябваше да умре по този начин, затова и си направих труда да издялкам върху един камък името му и датата на смърт – единственото, което можех да направя.

- Смисъл, тя трябваше да блъсне мен, но Брут, който беше станал доста дебеличък, ме избута от пътя и тя блъсна него.

Беше удивително как понякога животните действаха като хора, като същества с разум и съзнание. Тази случка беше един пример, който успя да учуди дори мен, който съм бил пет хилядолетия на тази земя и съм видял хиляди неща.

- Ами ти? Имаш ли някакви домашни любимци? – попитах Алекса и седнах на една пейка под хубава шарена сянка.

Moderator Брой мнения : 202

Историята за кучето му си беше тъжна.Жертвало е своя живот за него.Това беше...ами..уникално.Чувала съм за подобни случей.Той се настани на една пейка и аз седнах до него.
- Аз..да.Имам две кучета.Кокер шпаньол на име Рио и ротвайлер Рива. - усмихнах му се.Бях мислела и да си взимам котка,но...за сега тези диваци ми стигат.Подухваше лек и приятен вятър и това ми харесваше.Бях седнала малко по-дале от него и гледах напред,но всъшност го гледха с периферното си зрение.
- Извини ме за въпроса,но на колко години си? - реших се да го попитам.Този въпрос малко ме мъчише,а дори аз не знам защо.Изглеждаше ми на около двадесет и пет годишен плюст минус няколко годинки.Облегнах се на пейката и се приближих леко към него,но беше доста малко и едва ли някой можеше да забележи,че въобще съм мърдала.Денят си беше топличък и добре,че облякох дрехи в които нямаше да се изпържа.
- Хъм..ще ми разкажеш ли за себе си? - зададох още един въпрос.Наистина ми се искаше да го опозная,а дори не знам защо.Допадаше ми да съм с него тук...сега.

Брой мнения : 141

Усмихнах й се и установих, че всъщност знаех, че ще ме попита това… рано или късно. Каква съм врачка само.

- Някога бях млад… - казах. – Сега съм на 26.

Направих кратка пауза и погледнах косо към Али, след което продължих:

- Родом съм от Египет, но, както виждаш, изобщо не приличам на египтянин – започнах, чудейки се каква история да измисля, че да се приближава най-много до истината. Разбира се, не можех да й кажа, че съм демон и че възрастта ми над пет хилядолетия и половина, въпреки, че ми се искаше… Никога не съм казвал тези неща за себе си на някой, чиято душа не искам да взимам. Поттиснах желанието, което напираше в мен и продължих: - Явно родителите ми са били имигранти. Израснах по приемни семейства и не знам дали истинските ми родители са живи, не знам дали имам братя или сестри, нищо… Понастоящем обикалям по целия свят. Струва ми се, че е много малък – позасмях се. – Падам си екстремна личност и карам един автентичен форд. Слушам всякаква музика, но предимно рок. Не обичам да ми казват какво да правя и съм пристрастен към сладкото.

Като стана дума за сладко… Изведнъж ми се дояде тирамису. Но и пакет желирани бонбони щеше да свърши работа.

- Сега в твой ред – усмихнах се на Алекса. – Сподели с класа.

Moderator Брой мнения : 202

Имаше интересна и тъжна история.Да не познаваш родителите си беше...гадно.Да бъдеш сам беше гадно.Ако не бяха леля ми и чичо ми бог знаеше къде ще съм аз сега.Думите му прекъснаха мислите ми.Най-мразех да говоря за себе си.Въздъхнах тежко и се облегнах на зад.
- Ами..като за начало.Казвам се Алекса Евънс.На 16...когато бях на 7 родителите ми починаха в катастрофа.От тогава живея с леля си и чичо си и двете им зомбита или още наречени мои братовчеди които стоят само пред компютъра.Не съм имала свестна връзка...и повечето ми приятели са просто...използвачи. - обесних с две думи.Чувствах се като на онези събирания където ходят хора и говорят за себе си и винаги се почваше с "Аз съм...." "Здравей....".Погледнах го и се усмихнах.Той беше приятен човек и ми се искаше да се сприятелим,но след като се върна в Лондон няма да може да се виждаме и ще се очуждим.
- Мислил ли си да...живееш в Лондон? - въпроса излезна от устата ми преди да се усетя.Задъвках долната си устна сякаш ще попеча на още някой въпрос да не изкочи от там,

П.п:Съжалявам за забавянето,но ядох и оправях едни неща хД

Брой мнения : 141

Все едно ми четеше мислите. Усмихнах се приятно изненадан.

- Всъщност да – започнах ентусиазирано. - Едно време се бях решил да живея там. Исках да си купя апартамент или къща в Сохо – кварталът на писателите и поетите. Да разхождам сутрин кучето, да ходя на боулинг с приятели и всички онези клиширани неща, които правят хората, водещи уседнал живот. Да обикаляш из света цял живот е толкова интересно, че накрая ти втръсва.

Казах всичко това на един дъх и се усетих, че звуча като мажоретка в девети клас. Нямаше да се учудя, ако Алекса ми се изсмееше, тъй като накрая лепнах една широка усмивка, за да означа кога свърши словесното ми откровение. С живот като моя можеш да правиш много неща, но да живееш нормален живот си беше постижение. Звучеше толкова лесно, колкото всъщност не бе. Малко странно е да живееш нормално, когато всъщност не знаеш кой си... Един въпрос, който се завъртя в главата ми, прекъсна обърканите ми мисли.

- Защо питаш? – погледнах Алекса.

btw. Споко

Moderator Брой мнения : 202

Живота който е искал в Лондон си беше леко смешен,но здържах смехът си и само се ухилих като идиотка докато той не изтреля нов въпрос.

- О аз...ъм..такова...ам...искаше ми се да те опозная и ако може да се сприятелим...,но после като се върна в Лондон...ще изгубим контакт...и ще се очуждим...

Изрекох тихо думите.Нищо чудно да не разбере изречението или да го приеме грешно.Самата аз не го разбирах.Пък и не знаех дали той искаше да се сприятели с мен.Тъйкато за приятелство са нужни двама.Обмислях думите които бях казала и осъзнах,че съм казала пълно мазало.Прозвучало е така сякаш ще ставаме гаджета и после ще късаме защото няма да се чуваме...Боже!Размърдах се неспокойно на мястото си и задъвках още повече устната си.

Брой мнения : 141

Усмихнах й се мило и я погледнах с усмивка, без да казвам нищо. Ръката ми се вдигна и вкара едно кичурче зад ухото на Алекса. Беше много сладка, като започне да пелтечи и да се изчервява, а този ми жест сигурно отново щеше да я накара да почервенее като домат.

- Значи е взаимно – усмихнах й се. – И аз искам да те опозная.

Не съжалявах, че налетях на нея на онзи площад... Или може би, ако не ми беше хрумнала идеята да ходя в онзи нощен клуб да издирвам заблудени души, сигурно нямаше да се срещна с Алекса. Което пък ме навеждаше на мисълта, че поемах голям риск, ако се сближа с нея. Не, че можех да й направя кой знае какво, но не исках да я наранявам, когато наближи времето да търся някой, чиито мечти да реализирам и душа да погълна, и да крия от нея кой съм... Това би било много гадно.

- ... Искаш ли да дойдеш довечера с мен в клуба? – попитах я и се усмихнах. – Охраната няма да те пусне, обаче аз ще им кажа, че си с мен.

Moderator Брой мнения : 202

Усмихнах се.Радвах се,че и той иска да ме опознае.Радвах се,че се сблъскахме.Мариус ме попита дали искам да отида с него в клуба довечера.Исках ли?О по дяволите исках!Кимнах.

- Да.За мен ще е удоволствие.

Леко се изкокотих на това което казах.Отговора ми беше сякаш ме кани на бал,а не на бар.Приближих се към него още повече,но тъйкато и той се беше приближил към мен бяхме доста близко един до друг.Погледнах към земята и мръднах леко в страни.Да..предпочитах да съм по-близко до него,но щях да стана нахална.

- Може да се разходим още из париж.Ходил ли си на Айфеловата кула?

Това си беше тъп въпрос тъйкато всички които идваха тук тичаха веднага да видят кулата и да се качат на върхът и.Ние бяхме ходили там още когато дойдохме и си беше приятно.Хубаво..величествено,но все пак това беше Айфеловата кула.Чудото на Париж.Според мен.

- Какво ли е да се влюбиш в Париж? - поредния въпрос който изкочи от устата ми.Този път обаче се засмях.Намерил и кой да говори за любов.Човекът без нормална връзка тъйкато момчетата край него все зяпаха гърдите му,а не лицето и мислеха само за едно-секс.Главно беше така.Малко бяха момчетата които просто ти правеха компания и се забавляваха с теб.

Брой мнения : 141

Черна точка за Мариус!

- Всъщност никога не съм виждал Айфеловата кула толкова... на живо – казах след малко, ходейки до Алекса. – Последния път, когато дойдох... – без малко да кажа „... още не бе построена”, но млъкнах и вместо това казах: - ... не ми остана време за нея.

И това беше отчасти вярно. Дори да беше построена, наистина, пак нямаше да успея да я посетя. Колко глупаво – да си в Париж и да не посетиш Айфеловата кула, главната асоциация, която изниква в ума човек, когато стане дума за Франция. Аз дори не си бях помислял да ида до кулата, може би защото изобщо не знаех, че ще намеря някой, с който мога да осъществя това посещение.

- Ти сериозно ли говореше заа... Лондон? – попитах я след кратка пауза мълчание и погледнах право в красивите й очи. Просто исках да съм сигурен.

btw. Сори за забавянето, ама трябваше да стана ненадейно от компютъра .. ;д

Moderator Брой мнения : 202

Въвахме из пака.Можеше да отидем до Айфеловата кула ако той поискаше.Той попита дали съм говорена сериозно за Лондон.Малко се учудих тъйкато казах много неща за Лондон,но мисля,че беше за това да се пемести там.

- Аз..да... - изрекох несигорно.Искаше ми се да се виждаме и след като се прибера,но той ако не искаше щях да го разбера.Аз си бях доста досадна.Парка беше доста хубав като се замисля и почнах да го оглеждам,но не се въртях като муха без глава.Изведнъж спрях и се обърнах към него.Дори не знаех какво ще му кажа.

- Защо питаш?Хъм и искаш ли да отидем на Айфеловата кула?Имаме време... - огледах го с преценяваш поглед.Беше толкова сладък,но тази мисъл си я запазих за себе си.А и наистина имахме доста време докато барът отвори.

Брой мнения : 141

- Да, разбира се - отговорих. - Да си в Париж и да не посетиш Айфеловата кула е като да ти трябва лак за нокти, който ти е пред очите и да не правиш нищо.

Не бях сигурен дали Алекса схвана странната логика на последното ми изречение, но това нямаше значение.
Изведнъж си дадох сметка, че се държа нормално. И под "нормално" имам предвид - не като себе си. Ако беше някоя друга, сигурно досега да съм си отнесъл един шамар, последван от звучното "Мон дю!" и префърцунено обърнат ми гръб. Но Алекса беше земна. Не като повечето, надарени с чар като нейния, които хвърчат в облаците и си мислят, че са голямата работа, понеже с един поглед могат могат да накарат всеки мъж да им сваля звезди.

Е, почти всеки.

- Ти... имаш ли си приятел?... - реших се и попитах. Малко ми беше трудно да си представя Алекса като момиче, към което няма момче, което да се обърне към нея с онези обръщения, използвани от влюбените - "мила" или "скъпа"... или с обръщението "любов".

Moderator Брой мнения : 202

Докато вървяхме Мариус попита дали имам приятел.Засмях се.

- Не..нямам. - поклатих глава.Не съм имала свестна връзка тъйкато мъжете мислеха само за него,но мислех да си запазя това за себе си.Нямаше нужда да го засипвам с такава инфомяция.Усмихнах му се.

- А ти?Имаш ли приятелка?Падаш ли си по някоя? - не знам защо,но се молех да няма приятелка.Бяхме в края на парка и някак неми се искаше да свършва.Тук си беше приятно,но все пак отивахме на Айфеловата кула и все пак не ми се искаше да бързаме.С него ми беше наистина приятно.Не знам за кога последно се чувствах така.

- С теб ми е приятно. - признах си.Въвях доста близо до него и малко се притесних,но не се отдръпнах.

П.п:Съжалявам за забавянето,но изникнаха малко проблеми...

Брой мнения : 141

Трябваше да призная, че изпитах някакво странно задоволство, като каза, че си няма приятел. Странно. Досега просто се бях възползвал от жените, които казват че са свободни (а и дори да не бяха...) ... Всичко беше просто за една нощ, понякога дори без имена, и на сутринта всеки си тръгваше без да задава излишни въпроси. Но това чувство беше различно. Изобщо нямаше нищо свързано с "едната нощ". Беше ми наистина приятно да се мотая из Париж в компанията на Алекса и тя отново изказа на глас мислите ми. Аз се подсмихнах, погледнах настрани, след това заковах погледа си в момичето.

- На мен също - казах и реших да бъда откровен. Застанах пред нея и се спрях. Тя беше по-ниска от мен, но това само допринасяше към чара й. Погледнах я в очите. - Aко искаш, можем утре пак да се видим. И в другиден. И в по-другиден... И в понеделник, вторник и сряда също... ако не си ме намразила дотогава - добавих аз и се засмях.

Нищо чудно. Характерът ми действаше върху хората с ефект, какъвто щеше да има, ако хвърлиш котка по кучето. Затова и може би бях сам...

- И просто за протокола: нямам си никоя. Но мисля, че започвам да си падам по едно момиче...

Едит: Няма нищо (:

Moderator Брой мнения : 202

Засмях се когато каза,че може да се ивидм и утре и други ден и така нататък.Щеше да ми е приятно и затова кимнах.Той беше застанал пред мен и аз бях вдигнала глава за да го видя.Тогава каза,че няма приятелка.Вътрешно цялата светнах.

- Шегуваш се!Мъж като теб да си няма приятелка.... - засмях се.Е явно Господ е чул молбите ми.Усмивката ми стана още по-голяма и стигорно съм заприличала на някоя идиотка или по-точно луда.Щеше да е хубаво да имам точно него за компания в Париж и попинцип.Той ми допадаше като човек и беше свестен и сладък.Излезнахме от парка и се запътихме по един площад от където вече се виждаше Айфеловата кула.Сетих се,че бях кимнала само на предложението му да излезнем утре и други ден и по нататък.

- И да съгласна съм да излезнем. - реших да кажа и думите.Не знам дали е забелязал кимането ми и не исках да рискувам.По площада минаваха доста хора.Главно туристи и влюбени.Човек ще каже,че всики влюбени са решили да посетят Айфеловата кула.И когато бяхме с леля ми и чичо ми там пак влюбените бяха доста.Въздъхнах и извъртях очи.Гледах Мариус с периферното си зрение и вървах напред усмихвайки се.Имаше нещо в този мъж което наистина ми харесваше.

Брой мнения : 141

Засмях се, след това изражението ми стана сериозно и аз вдигнах дясната си ръка във въздуха, с дланта напред.

- Честна наполеонска - казах. - Аз съм вечният ерген.

Ха... вечния.

Колкото повече се приближавахме до Айфеловата кула, толкова по-внушителна ставаше тя. Каква интересна сграда... Бях вперил погледа си във върха й, чудейки се какво ли би било чувството да скочиш от там и едновременно с това наблюдавах с периферното си зрение реакцията на Алекса. Въздишка. Извъране на очите.
В главата ми изплува една идея и аз се усмихнах, решил да я осъществя. Определено беше добра... малко клиширана (а като се има предвид мястото, ставаше страшно клиширана), евъргрийн, но винаги проработваше. Добре, че имах набито около и забелязах монетата 2 евро, която Алекса щеше да настъпи след една крачка.

- Виж - посочих аз в краката й. - Две евро.

И докато вниманието й бе отвлечено от посочения от мен предмет, аз взех розичката, която стоеше във една прозрачна стъклена вазичка на близката маса, на която седеше двойка, толкова погълнати един от друг, че дори не забелязаха моята малка волност. Когато Алекса отново се обърна към мен, аз стоях, с червената роза в ръка и усмивка на лице.

- Pour toi, beauté - казах с перфектен акцент и й подадох цветето.

Moderator Брой мнения : 202

Той ми посочи мотела от две евро.Погледнах монетата и щот отново надигнах глава нагоре Мариус стоеше пред мен с роза в ръка.Учудих се и май пак се изчевих.

- Merci - казах.До колкото помнех беше на френски -благодаря и мерси.Нещо такова,но не слушах кой знае колко в часовете по френски.Усмихнах се и взех розата като я помиризах.Мииршеше страхотно.Маиус стоеше все още пред мен и аз се надигнах за да го прегърна,а после го целунах по бузата.Не знаех какво точно да направя в този момент.Дарих го с една аровна усмивка и ние отново тръгнахме ,но с по-бавна крачка.Бяхме още по-близо един до друг и пръстите ми докоснаха неговите.Леко се отдръпнах въпреки,че ми се искаше да се приближа повече ако въобще имаше на къде повече.

- Ти си приятен.Радвам се,че се блъсна точно в мен. - леко се изкикотих.Той по-точно ме настъпи,но после се сблъскахме."Слава на Бого,че имам братовчеди зомбита и не дойдоха с мен!" - казах си на ум.

Брой мнения : 141

Не й отговорих веднага. Просто реших да се поддам на порива да я докосна и внимателно, за да не я стресна, преметнах ръка през раменете й. Предполагам, че трябваше да се впишем в романтичната атмосфера на Париж... а и тя ме прегърна (моментът веднага влезе в личната ми топ класация на най-приятни моменти). Пръстите ми започнаха да си играят с косата й.

- Прилича на... Съдба - започнах аз -, въпреки че не вярвам в тези неща... Но не всеки ден ми се случва да се блъсна в прелестно момиче, така че... - усмихнах се. - Може и да започна да вярвам.

Не бях предполагал, че днес ще бъде толкова различен ден... Мислех си, че ще е един обикновен ден, в който ще намеря или може би не някоя душа, а след това ще се кача на колата си и ще напусна пределите на града, отправяйки се към друг глад или дори друга държава. Щях да забравя за днес, за да мога да изживея утре, а в другиден щях да забравя за утре, за да мога да продължа напред.

До ушите ми стигна някаква френска песен, която бях слушал и от чиито текст бях запомнил малки части, и аз започнах тихичко, разсеяно да припявам на мелодията, преди да въздъхна с усмивка и да кажа:

- О, Господи, обичам Париж!... - и се засмях. Вече бяхме почти пред Айфеловата кула, където беше пълно с хора, прави, насядали по пейките и кафенетата, разхождащи децата си и прочие. - Искаш ли да седнем на някое кафене на върха, и да ми разкажеш още за себе си?...